Протестите в Турция,причини и бъдеще

Анализи и коментари

За да бъде схванат генезисът на настоящите протести в Турция е необходимо да бъде очертана общата рамка на управлението на премиера Реджеп Тайип Ердоган.


За пръв път оглавявяната от Ердоган Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която, както гласи широкоразпространеното клише, има корени в политическия ислям, дойде на власт в края на 2002 г. Оттогава Ердоган спечели още два мандата след убедителни победи в парламентарните избори, последната с почти 50% от гласовете.

Печат

 


За цяло десетилетие на кормилото на властта Р. Т. Ердоган постигна редица успехи. Сред неоспоримите постижения са икономическите. Често се цитирана ръстът на турската икономика, която по темп на нарастване във времена на световна криза е на второ място в света след Китай. По време на своето управление лидерът на ПСР ограничи значително ролята на армията, изтласквайки я постепенно от редица сфери на обществения живот, в които военните преди това играеха важна роля. Засилена беше международната видимост и присъствие на Турция. Активността на турската дипломация се увеличи, Анкара се превърна в значим донор на хуманитарни помощи, разви активна и многовекторна външна политика, насочена не само към традиционната западна посока (ЕС и САЩ), но и спрямо Африка, Близкия изток, Балканите, Кавказ, Средна Азия, Китай, ислямските държави, дори Латинска Америка.


Нито един анализ обаче не може да пропусне и негативните тенденции, проявили се по време на управлението на министър-председателя Ердоган. Ислямизацията на страната беше бавен, но устойчив и непрекъснат процес. Редом с това вървеше и процес на „османизация”, наричан често в медиите „неоосманизъм”. Сърцевината на първия процес е засилването на исляма в обществения и социалния живот чрез различни мюсюлмански асоциации и неправителствени организации, проникването му в образователната система чрез училищата имам-хатип, промяна на учебните програми и др. Неоосманизмът се изразява в идеализиране на османското минало и опити за реабилитирането му.


Все още съществувават и сериозни проблеми със свободата на словото. Любопитен факт е, че броят на арестуваните журналисти в Турция е равен на броя на задържаните журналисти в Китай и Иран взети заедно.


Защо протестите се случиха?


Медиите широко отразиха конкретните поводи, заради които протестите избухнаха – плановете за застрояване и промяна на облика на една централна зона в Истанбул.


Дълбоките причини са в разделението на турското общество. Гражданите на големите градове в голямата си част са светски и либерално мислещи хора, които стават все по-недоволни от пълзящата османизация и ислямизация на обществото. На много турци авторитарният и назидателен стил на Ердоган допада все по-малко. Трябва да добавим, че премиерът на южната ни съседка през всички тези години, в които е начело на държавата, никога не обръщаше внимание на „другата Турция” – тази половина, която не гласуваше за него. Това едва ли е чак толкова изненадващо, като отчетем, че Тайип рядко чуваше други гласове дори в рамките на своята партия ПСР.


Въпреки протестите турският премиер не отмени планираното си посещение в Северна Африка. Изявленията на вицепремиера Бюлент Арънч и на президента Абдуллах Гюл бяха по-умерени, като Арънч дори поиска извинение от протестиращите заради действията на полицията. Това доведе до известно смекчаване на протестите, но арогантността, заплахите и обидите, с които Ердоган обсипа излезите на улиците и площадите, наричайки ги провокатори, мародери и намеквайки за връзките им с терористи, отново възпламени недоволството.


Това поведение беше характерно и за диктатори като Х. Мубарак в Египет и Зин Абидин Бин Али в Тунис. Тогава Ердоган призоваваше двамата лидери да се вслушат в гласа на народите си и да се оттеглят. Тъй като сега и Ердоган е в същата ситуация, тръгнаха много аналогии, които предизвикаха многобройни шеги, карикатури и колажи-сравнения.
Срещу предимно урбанизирания светски лагер противостои сърцето на Турция – консервативният, преобладаващо провинциален Анадол, подкрепящ Ердоган. Този кливидж е толкова дълбок, че превръща Турция в класическа „раздвоена страна” според класификацията на С. Хънтингтън.


Проислямската ориентация на ПСР пролича и в преориентирането на външната й политика от ЕС към Близкия изток и събитията от „Арабската пролет”. Саудитска арабия и Катар подкрепят това обръщане на Турция на Изток, заради своето противоборство с Иран.


Американската администрация също насърчаваше преориентацията във външната политика на такъв свой стратегически съюзник като Анкара.


Комбинацията от тези фактори беше важна за активното турско ангажиране в гражданската война в Сирия.
Саудитска Арабия и Катар компенсираха финансово Турция за загубите, които страната търпи от затварянето на границата със Сирия, през която минаваше много от турската търговия за арабския свят, както и заради пострадалите двустранни турско-сирийски икономически отношения (подробен анализ за интересите на всяка една от страните в сирийския конфликт може да бъде открит в материала на ЦБИ „Кризата в Сирия – накъде?” http://mesbg.com/index.php/studiesall-2989/576-76756-432). Тези три страни са основните застъпници на тезата, че става дума за конфесионален конфликт между шиити и сунити. Поддържането на това становище обслужва перфектно идеологията на двете консервативни монархии за сблъсък с шиитски Иран.


По отношение на Турция обаче отстояването на мнението, че става дума за междурелигиозен конфликт, крие сериозен проблем поради факта, че ок. 20 млн. турски граждани са алевити. Те изобщо не са доволни от това изобразяване на конфликтите в Близкия изток като цяло и на този в Сирия в частност в религиозни краски. Говорител на това недоволство стана основната опозиционна партия – светската и кемалистка Републиканска народна партия. Конфликтът в съседната на Турция арабска страна е политически, а религията беше използвана от заинтересованите фактори за по-лесно мобилизиране на хората.


Във връзка с изухналите протести някои анализатори справедливо посочиха гнева на алевитите срещу плановете третият мост над Босфора да бъде наречен на името на султан Селим Явуз (Страшни) – освен баща на Сюлейман Великолепни, той е султанът, отговорен за тежки гонения срещу алевитите. Едва ли обаче на тези протести някой щеше да обърне сериозно внимание, ако те не се бяха случили в контекста на войната в Сирия.


С основание може да се отправи възражение, че редица турски правителства са поддържали взаимоизгодни търговски отношения с Близкия изток, но разликата между тях и правителството на Ердоган е, че към икономическите изгоди то прибави религиозни, политически и идеологически елементи.


Продължаването на логиката на сектантския конфликт, която беше описана по-горе, крие потенциал да донесе сериозни проблеми на Турция.


Продължаващото насилие в Сирия и присъствието в съседната страна на значителни контингенти чужди бойци и радикални ислямисти притеснява много турци. Не е случаен фактът, че протестите в големите градове на страната се случват след бомбените нападения в Рейханлъ (градът се намира в пограничен район, в който все още има и доста арабски жители, който минава към Турция едва през 30-те години на 20-ти век и старото му арабско име е Райхания). Според мнозина недалновидната политика на турското правителство и намесата му в сирийския конфликт на страната на джихадистите е довела до бомбената експлозия, която отне живота на десетки турски граждани.


Варианти за развитие на ситуацията


Вероятността Ердоган да бъде свален от протестите е малка. Ако протестите обаче продължат и/или ескалират, може да се стигне до предсрочни избори.


Военен преврат е почти изключено да бъде извършен поради няколко причини. Първо, чрез законите и конституцията на страната ролята на военните беше ограничена. На следващо място, офицерите-кемалисти бяха отстранени по различни начини – някои от тях бяха пенсионирани, други попаднаха в затвора по обвинения в подготовка на преврат, трети бяха заменени с по-млади офицери, изпитващи симпатии към политическия ислям, ПСР и лично към Ердоган.

Също така, другите служби за сигурност и особено страховитата МИТ са поставени под контрола на близки на Ердоган. Не е тайна, че началникът на турското разузнаване МИТ Хакан Фидан е личен приятел и протеже на турския премиер.
Турският лидер едва ли ще подаде оставка, тъй като вече изчерпа възможните по конституция три мандата като глава на изпълнителната власт.


Няма съмнения, че това гражданско недоволство в Турция до момента постигна най-малко следното:
1. Показаха другата Турция


До момента Турция беше изтъквана като модел за арабските страни, като съчетание между исляма и демокрацията. Протестите издигнаха лозунги за демокрация и участниците в тях заклеймяваха Ердоган като диктатор. Нарушенията на човешките права, етническите и религиозни разделителни линии в обществото съществува, липсва и уважение към малцинствата. Без потушаване на тези вътрешни конфликти Турция не може да претендира за ролята на модел.


2. Протестите накърниха имиджа на Ердоган
Протестите със сигурност ще имат отражение и по-дългосрочни последици, доколкото Ердоган със сигурност ще загуби част от електората си – граждани, които до този момент го подкрепяха заради икономическите успехи, без да споделят ицяло вижданията му. Не е маловажен и фактът, че редица интелектуалци публично заеха позиция срещу него.


3. Новата конституция
Протестите затрудняват опитите новата конституция да бъде приета изцяло във вид, удобен на Ердоган и ПСР, а дори и това да се случи поставят под съмнение избирането му с лекота за президент, което до този момент се считаше за почти сигурно.


4. Постави нови предизвикателства за решаване пред политическия елит


Всички партии са длъжни да вземат предвид исканията на протестиращите, но управляващите, именно защото са упрявляващи, трябва да предприемат мерки, чрез които да отговорят на исканията и да решат сирийската криза. Също така Ердоган е длъжен да осъзнае, че дори и да е спечелил демократични избори, вече не може да пренебрегва останалите 50% от гражданите на страната. САЩ пък са принудени да се примирят с факта, че след протестите не може да залагат единствено на Ердоган.
Протестите в Турция не бива нито да бъдат подценявани, нито тяхното значение да бъде преувеличавано.