Израело-палестинските преговори – дали този път мирът ще възтържествува?

Анализи и коментари

„Да купиш мир от врага си – означава да го снабдиш със средства за нова война.” – е казал Жан-Жак Русо, без изобщо да подозира, че думите му ще опишат един от най-продължителните кървави конфликти в съвременната история – този за съдбата на Палестина.

Печат

 

Опитите за слагането на неговия край чрез преговори бяха подновени и тази година на 29 юли с първата от поредица срещи между израелски, палестински и американски лица, като последните играят ролята на посредници. И ако е вярно, че един конфликт се разрешава само тогава, когато преките и непреките участници в него започнат да имат все по-малка полза от това той да продължава, няколко въпроса заслужават внимание: „Има ли промени в нагласите на основните участници?”, „Кое е различното този път?”, „Защо точно в този момент?”. Отговорите им ще очертаят и траекторията на очакванията за резултатите от преговорите, които се предвижда да приключат след девет месеца.

Добре забравеното старо

Когато в края на септември 2010 г. палестинската страна напусна прекия диалог, причината беше ясна – министър-председателят Бенямин Нетаняху отказа да удължи частичния мораториум върху заселническите селища в Западния бряг, ако отсрещната страна не признае еврейския характер на Израел. Средство за изнудване, което се прилага само по отношение на палестинците, защото Израел не иска от друга държава подобно признание. Нещо повече, през октомври с.г. екипът на Нетаняху изготви проектозакон за промяна на клетвата, която изричат всички чужденци, придобиващи израелско гражданство по натурализация. Новият вариант съдържаше израза „еврейска и демократична държава” и изискваше вярност към идеология, която априори изключва палестинците, граждани на Израел – факт, който предизвика сериозен дебат в израелското общество и протести на видни общественици. Някои политици го обявиха за носещ „фашистки оттенък”, а други не скриха, че единствената цел на тази законова поправка е да изпълни политически споразумения между премиера Нетаняху и неговия тогавашен коалиционен партньор Авигдор Либерман[1]. В крайна сметка измененията не бяха приети, но правилото „коалиционните партньори да са доволни” важи с пълна сила и днес. Специалният пратеник на премиера Нетаняху по преговорите с палестинците Ципи Ливни заяви по този повод: „Не е тайна, че има поне една партия [в израелското правителство], която смята преговорите за грешни и се противопоставя на решението за две държави за два народа.” Има предвид ултранационалистическата ционистка партия „Еврейски дом”, която спечели 12 мандата[2].

Тя е и тази, която се противопостави на пускането на палестинските затворници от преди Осло и настоява за увеличаване на заселническите селища в Западния бряг и Източен Йерусалим. Когато стане дума за този важен въпрос, който е съставна част от по-широкия палестинския проблем (повече за него може да прочетететук), израелската страна започва да говори за „предварителни условия”, забравяйки, че спазването на международното право не може да бъде смятано за предварително условие, а е задължение на всяка демократична държава, защото в света не съществува авторитетна международна правителствена или неправителствена организация, която да не признава, че заселническите селища в окупирана територия са незаконни от гледна точка на международното право. Прекратяването на подобни незаконни действия би било мярка за укрепване на доверието в ангажимента към преговорния процес. Мярка, която израелското правителство не желае да предприеме. Въпреки че Барак Обама повтори през март тази година, че САЩ категорично се противопоставят на изграждането на израелски домове в палестинските територии, и въпреки че Европейският съюз прие директива (вижтетук), в която забранява помощта за заселническите селища, промяна в израелската позиция по темата няма. Нещо повече, на 27 август 2013 г. израелският министър на вътрешните работи заяви, че Израел: „ще продължи да строи в Източен Йерусалим по време на преговорите с палестинците”[3].

Одобряването на нови заселнически селища по време на преговори не е нов момент. На 10 октомври 2007 г. (в разгара на подготовката на мирната конференция в Анаполис, състояла се на 27 ноевмри с.г.) израелските власти издадоха разрешения за изграждането на 6100 нови апартамента в ултраоротодоксалното селище Моди’ин Иллит, разположено между Йерусалим и Тел Авив. На 14 ноември 2007 г. Кнесетът одобри проектозакон, който затруднява промяна на статута на Йерусалим в бъдещи споразумения с палестинците. А на 6 декември с.г. вече беше взето решение за изграждането на нови 307 домове в селището Хар Хома в Източен Йерусалим[4]. Заради ултранациналистическите формации, които печелят доверието на израелците да участват в управлението на страната и които подкрепят застрояването в палестинска територия, се оказва, че както през 2007 г., така и през 2010 г., а и днес, Израел не само не желае, но и не е способен да промени позицията си по отношение на заселническите селища. Изследване на общественото мнение, проведено съвместно от израелския вестник „Маарив” и организацията TheBrainTrustInstitute, показва, че 53% от отговорилите заявяват, че са против каквито и да било териториални компромиси между Израел и Палестинската власт. Само 39% от запитаните се обявяват за отстъпването на суверенитет на палестинците[5]. Настроенията в палестинския лагер също не са обнадеждаващи. Високопоставен дипломат от Рамалла, пожелал анонимност, заяви пред Център за близкоизточни изследвания, че палестинската страна се връща на масата за преговорите само заради засилилия се натиск от страна на САЩ, но вероятността от постигане на реални резултати, извън пускането на заложниците и някои финансови облекчения, не е голяма. Към това мнение следва да се прибави и позицията на ХАМАС, чийто високопоставен ръководител Мушир ал-Масри заяви в края на септември, че преговорите трябва да се прекратят и да се поднови съпротивата. Политик, близък до идеите на движението, сподели: „Тези преговори са напразни. Аббас сбърка, когато ги прекъсна през 2007 г., сбърка и когато ги напусна през 2010 г., тогава поне заселническите селища бяха по-малко. Трябваше да преговаря докрай, докато не остане земя за отделна палестинска държава. Защото изходът е една двуетническа държава.”

Основен проблем пред дипломацията по време на „Кемп Дейвид II” през есента на 2000 г. беше, че нито един от тогавашните участници – покойният Ясер Арафат, Бил Клинтън и Ехуд Барак – нямаше достатъчно силни позиции в собствената си страна, за да наложи евентуалните отстъпки, съпътстващи намирането на решение, което удовлетворява всички страни. Сходна беше и ситуацията на конференцията в Анаполис от ноември 2007 г., когато президентът Махмуд Аббас беше подложен на силен натиск от страна на движението ХАМАС да не прави компромиси без негова подкрепа. Дали днес е по-различно?

Пратениците на мира 

Нобеловата награда за мир поставя тежък товар върху раменете на американския президент, който поне формално е длъжен да предприеме някакви политически действия, за да докаже, че я е заслужил. Подобно на своите предшественици, Барак Обама насърчи подновяването на диалога, но в качеството си на страна в израело-палестинския конфликт и то в лагера на онези, които извиват ръце. И макар да е вярно, че посредникът трябва да е преди всичко държава, която е в състояние да окаже натиск върху Израел, репутацията на САЩ (особено след поведението им в Сирия, Египет и Либия) не е на необходимото ниво, за да послужат като гарант за успеха на преговорите. Отдавна се води дебат тази роля да бъде поета от Европейския съюз или от обединение на държави, но този момент това се оказва невъзможно.

Биографиите на основните действащи лица също са показателни. Още през февруари 2013 г. Бенянмин Нетянаху назначи Ципи Ливни за свой пратеник по палестинските преговори. Историята на този израелски политик поставя под съмнение ангажимента й към мирния процес. Тя беше член на кабинета, който одобри и проведе операция „Закалено олово” в Ивицата Газа през 2008-2009 г. и заради нейното участие през декември 2009 г. британски съд издаде заповед за арестуването й по обвинения в извършването на военни престъпления, което стана повод Ливни да отмени планираното си посещение във Великобритания, а впоследствие и да бъде променено законодателството на Острова.

Държавният секретар на САЩ Джон Кери демонстрира сериозна ангажираност с израело-палестинския конфликт и то много преди да поеме поста си в началото на 2013 г. Около него има две фигури, които оказват влияние върху активната му позиция – брат му, който е приел юдаизма, след като се жени за еврейка, и неговият съветник по външнополитическите въпроси Франк Лоуенстайн, за когото се смята, че дори и да не е експерт по Близкия изток, знае как се преговаря и ще постигне успех там, където мнозина преди него са се провалили. Дипломатическите совалки на Кери (който не крие еврейските си корени) из региона датират още от 2009 г., когато е поставено началото на поредица от среднощни разговори, срещи, лични посещения и телефонни обаждания до Бенямин Нетаняху, Махмуд Аббас и други високопоставени лица[6].

Въпреки че е посветил живота си на намирането на мирно решение на палестинския въпрос или може би тъкмо заради това, президентът Махмуд Аббас не може да разчита на повсеместна подкрепа и свидетелство за това е ставащото през последните седмици в Ливан. Ситуацията с израелския министър-председател също не е по-благоприятна, защото правителството му е съставено от коалиция от четири партии, чиито програми и искания трудно могат да бъдат удовлетворени заедно, особено когато става дума за централни въпроси като правенето на отстъпки по палестинска линия.

Международната обстановка

За разлика от преговорите през 2010 г., когато напрежението около ядрената програма на Иран – един от основните проблеми пред външната политика на Израел, е голямо, днес ситуацията е различна. Израел е обграден от държави с неясно политическо бъдеще. Египет, с когото държавата имаше спокойни отношения, е разтърсван от вътрешни противоречия, чиято кулминация беше превратът, който свали демократично избрания президент Мухаммад Мурси. През август ескалацията на напрежението в Сирия (с която също нямаше сериозни сътресения въпреки липсата на мирен договор) предизвика сериозни опасения от военна интервенция, още повече след като се потвърди информацията на Център за близкоизточни изследвания, че САЩ е разполагал с готов план, с дата и час, за удари на конкретни обекти, който план е бил отменен в последния момент след мобилизация на силите на Иран и „Хизбуллах”. След мащабната кампания за отслабване на движението, част от която са и обвиненията за подготовката на атентата в Бургас и включването на „военното му крило” в списъка на терористичните организации на ЕС, на пръв поглед ситуацията в регионален план е благоприятна за Израел. Последва обаче съгласието на Башар ал-Асад за предаването под международен контрол на сирийското химическо оръжие, което президентът Владимир Путин основателно припомни, че е разработено в отговор на израелската ядрена програма (повече за нея можете да прочетете тук). Речта на новия ирански президент Хасан Рухани пред Общото събрание на ООН през септември т.г., подобно на тази на Мохамед Хатами от 2001 г., беляза нов етап в диалога за иранската ядрена програма (за която припомняме, че въпреки натиска на международната общност, няма доказателства, че се разработва за военни цели) и, в частност, на американско-иранските отношения, за чието затопляне важна роля изигра посредничеството на Оман. Всичко това обяснява реакцията на Бенямин Нетаняху, който определи Хасан Рухани като „лицемер”, защото Израел остава единствената държава в света, която притежава ядрено оръжие и срещу която няма предприети никакви ограничителни мерки. За израелските политици ще става все по-трудно да оправдават наличието на бойните глави в Димона, защото капацитетът на израелската армия е такъв, че тя съвсем спокойно може да защитава страната и без ядрено оръжие. Съвсем резонно възниква въпросът, ако Израел направи отстъпки по палестинския въпрос, как ще бъде компенсиран от САЩ на фона на сближаването с Иран и затишието на сирийския „фронт”? Съществува вероятността израело-палестинските преговори да станат заложник на подобрените американо-ирански отношения.

Единствено ходът на събитията през следващите месеци ще покаже дали ново разместване на пластовете в Близкия изток няма да доведе до намиране на трайно и справедливо разрешение на палестинския въпрос, нещо, което обстановката в момента не позволява. В такъв случай може би са прави онези, които казват, че това, което е отнето с война, се връща единствено с война.